Усмихвам се на пътя си, защото поисках да го вървя

Разказ от Далина Велчева

Далина Велчева
Усмихвам се на пътя си, защото поисках да го вървя
UNICEF Bulgaria/2021
16 Ноември 2021

Има ли изобщо някой, който може да каже какво е усмивката?
Но не опит за дефиниране на движението, което води до разтягане на процепа, намиращ се между носа и брадичката. Нека не намесваме и ролята на лицевия нерв.

Да не описваме особените чувства, които една истинска или фалшива усмивка оставят у нас. Какво всъщност е усмивката? А какво се крие зад нея? Съществува ли нещо въпреки нея? Далеч не са само върховете и звездопадите, към които тя ни води. Понякога я създаваме, за може да ни поведе към саморазруха. Почти никой в началото не е съгласен, докато сам
пред себе си не признае, че усмивката, зад която се крие един непознат и необятно мрачен свят, е красивата лъжа, без която му е почти невъзможно да живее. Именно въпросното „почти“ преобръща голямата измислена каруца на собствената ни немарливост към себе си и я превръща в каляската от приказките, която ще ни отведе до обичта и приемането, до онзи егоизъм, който в същността си не е порок, както сме свикнали да го приемаме, а себеуважение.

В края на пътя отвъд усмивката няма да се крие нищо по-различно от щастие. Смисълът обаче не е толкова в крайната дестинация, а в самия път. Точно там проглеждаме отвъд и си даваме отговор на въпроса: „Как съм всъщност?“.


Изминалата година и половина беше меко казано предзвикателство – трудна игра (главоблъсканица). Ако се откриеш, печелиш. Ако се загубиш още повече – резултатът не е в твоя полза. Дълго време губих. Едно на нула в полза на неизвестен противник. Две на нула в полза на същия този натрапник. Три, четири... Стига!

Като ще губя, редно е поне да знам от кого. Виня кого? Вирус, който ни изпраща в забвение?

За подобно нещо няма как. Пожелавам късмет на всички, които писаха писмо до Арменския поп, за да им отговори и да реши проблемите. Това беше само повод всеки да се
срещне със себе си на място, в което близките не съществуват. Там, където се чувстваме непрестанно удряни с мокър парцал и фоновата музика е почти толкова внушително ужасна, колкото е шумът на стиропор и звукът от дране с нокът по стена. В този океан се влиза сам. Така се и излиза. Моят приличаше повече на среща на по кафе. Продължи повече от предвиденото, но съм щастлива, че се случи.

Денят беше обикновен, слънчев. Подсилвах го с една от „онези“ усмивки в стил „всичко е наред“. Май звънна някакъв звънец. Трябваше да отворя. Видях гостенка, която определено не беше най-симпатичното създание. Излъчването ѝ беше пълна противоположност на моето. Процепът на устата ѝ изглеждаше равен. Покрай нея лъхаше вятър на непоносимо хладнокръвие. Отворих вратата и тя влезе сама. Седна на беседката в двора. Мисля, че сме се разминавал и преди. Стана ми неудобно, но съм гостоприемна. Не ми се искаше да остава дълго. Тя е от онова „чуждо“-то, за което си мислиш, че има един процент вероятност точно то да е твоето нещо. Интуицията ти подсказва, че процентите са доста повече, но онзи нестихващ глас в главата ти, ненадеждният разказвач, се надвиква с нея в опити да я заглуши и ти казва: „НЕ! Само един е!“.

Та, попитах гостенката си от учтивост дали желае нещо за пиене и останах приятно изненадана, че пожела кафе. Направих две. Разговорът дълго време не потръгваше и реших да карам направо. Попитах я на какво дължа присъствието ѝ. Останалото е история.

Сякаш за секунди прогледнах отвъд себе си. Светлите ѝ очи приличаха на счупено огледало, като пукнатините бяха симетрично разположени от центъра на ириса до краищата. Оглеждах се в криво огледало, което ми даде по-реален образ от здравото. Гледах и виждах. Гмурнах се и потънах сякаш в собствените си очи.

Шок. Там нямаше усмивка. Имаше преуморен човек, изваден от естествения му хабитат. Отдалечен от местата, които наричаше втори дом, се беше отдал на безмилостен работохолизъм и битуване с лайтмотив „ден да мине, друг да дойде“.

Сам на сцената. Без публика отдолу и ансамбъл до него. И така докога? Докато изчезне противникът, от когото губих играта. Не. Докато сваля дежурната усмивка и най-накрая поема по пътя, който дори не знам къде води. Пия го това кафе, но то не свършва. Бързането ме бави. Отмествам поглед от гостенката и времето застива. Денят е все така обикновен, но съм сигурна, че не е същият онзи ден, в който я поканих.

Осъзнавам, че са минали месеци. И тя си е все така на гости. Чашата е почти пълна. Кафето притежава вълшебните си свойства само докато е топло. Количеството му полека намаляваше, докато гледах гостенката си в очите. Не понасях това, което виждах в тях, но само така можех да го допия и да не е студено. Главата ми беше обърната настрани, но сякаш с магнит тя привличаше очите ми. Плъзнах ги и потънах отново. Видях отражението си. В профил. Сякаш някой майстор се беше надигнал от гроба и беше нарисувал портрет. Гледам в неясна посока. На мястото на раменете ми има улица. Подредени в парабола са крайните точки на пропаст. Извън тях се извисяват високите ми смахнати сгради с рушащи се балкони и безкрайно течащи тръби от терасите на по-горните към терасите на по-долните етажи. От недрата на пропастта нагоре към очите лети ято гарвани, награбило мечтите и мислите ми в търсене на още малко от „нас“, за да се съберем и да тръгнем заедно на юг.

Докато човек гледа портрета, има усещането, че с едно движение птиците ще се разпръскат из пространството. Някои ще изчезват в небето, други ще кацат по грозните балкони, трети – вероятно ще се разхождат по руините на улицата. На последния такт, когато пръстите на ръката се приберат и тя застине, когато майсторът изпръска платното с това свое видение, тогава птиците отново ще се съберат в мен и ще отлетят на юг, където ще упътят една каляска. Трябваше да изпратя ятото на самотата, което живее отвъд усмивките, за да приютя едно малко по-различно ято лястовици. Един негов полет краси улицата, вдъхновява случайните минувачи, усмихва ги.

Прибират се различни, поправят течащите тръби. Един полет запълва пространството в пропастта и тя се превръща в дом, от който ятото все пак някой ден ще отлети. Кръговрат. Сигурна съм, че следващата зейнала дупка ще бъде по-малка и по-осъзната. Човек сам строи себе си. Със сигурност се дави в прахоляк и се спъва в отпадъците. Но след всеки следващ път извайва свои неподозирани форми. Оставям багажа, който бях приготвила. На дълъг път той ще тежи, куфарът ще се отваря и вещите ще се разпиляват. И на всяко изпускане някоя от тях ще се губи. Ще взема само инструменти. Бях объркана, развълнувана и не исках да спирам да я гледам в очите, в които виждах не какво мога да бъда, а какво вече съм. Виждах всичко, което бях заровила в кашони на тавана и се страхувах да разровя. Човек не може да избяга от себе си с характер на ръба. Неврозата беше допила кафето си и без да усетя, тя се изпрати сама. Затичах се към вратата, вече не бях толкова убедена, че е неканена. Не помня кога и как отворих вратите си за нея и беше време да позвъни на звънеца. Исках да видя още, да разбера още. От нея?!

Колко шизофренно. С непривлекателния си вид тя ми подари това, което не бях получавала от онези усмивки. Седнах на масата. Беше останала една глътка кафе за допиване. Резултатът вече е едно на четири. Е, невротични човече, не се върнах там, където исках. Но вървя. Старая се да се доверявам на всяка крачка, да я изследвам. И в далечината сякаш се
виждат някакви очертания. Две. Не! Четири големи колела. Врата. Кон. Каляската!

Затичвам се, но тя остава все така далечна, а мъглата – все по-гъста. Спирам за миг. Търкам очи и я поглеждам пак. Около нея е по-ясно. Ще повървя известно време и ще се наслаждавам на разходката. Така може и да я стигна, за да се кача. Но преди това –

усмихвам се на пътя си, защото поисках да го вървя.

И зад усмивката сега не крия нищо!


За автора: 

Представи се накратко: име, години, къде учиш, в кой град живееш,
какви са твоите интереси и лични постижения.

Казвам се Далина Велчева, на 22 години. Родом съм от гр. Карнобат. Там завърших средното си образование. В момента живея в гр. София и уча специалност „Право“ в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“.

Интересите ми са разнополюсни – от влечението към науката, през любовта към словото и така до магията на фолклорния танц. Личните ми постижения са свързани с всичко назовано, но с една особеност. Най-голямото предизвикателство, което искам да превърна в лично постижение, е диаметрално противоположните интереси да се озоват в точка на пресичане, за да може да вървят с мен по пътя едновременно.

Какво те вдъхнови да напишеш тази история?

Подобни истории се раждат от обикновения делник, който героят мечтае да превърне в празник, но все нещо малко не му достига. И моята се роди по този начин. Вдъхновиха ме преживяванията на всички ни със самите нас през последната година и половина, за които малцина смеят да говорят на глас.