Зареждахме батериите на устройствата си и сякаш не остана контакт да включим и социалната ни батерия

Психичното здраве е състояние на благополучие, което позволява на хората да реализират своите способности, да се справят с нормалните трудности в живота, да работят продуктивно и да допринасят за развитието на своята общност. То бива изследвано в различни области, като през последните години има все по-голям интерес към него. Влошеното психично състояние вреди на организма, на самата личност и в повечето случаи – на обкръжението ѝ, макар и често несъзнателно.

Проблемите, болестите и разстройствата, от които човек страда, могат да бъдат решени в кратък период от време при потърсена помощ и да се предотвратят страховити последствия.

Появата на изброените не е етикет за „ненормалност“, „лудост“, „некомпетентност“ или „мързеливост“, а показва, че сме хора. Именно като такива понякога имаме нужда да ни се подаде ръка. Но ниската информираност и различните негативни емоции към тази тема табу водят до неглежиране на проблема и прерастването му в по-застрашаващ такъв.

Според философът Аристотел човекът е социално животно, а предвид теорията за социалния бихейвиоризъм ние стигаме до извода, че се изграждаме чрез общуването с другите. Досегът ни с тях ни дава опит, умения, знания и качества да живеем по-пълноценно и да се развиваме. Човек е цял, когато е с другите, но последните две години направиха това прекалено трудно за отделната личност. В период на пандемия ние почти изключваме връзката с обществото, забравяме как да общуваме ефективно или дори как да съберем енергията да го правим постоянно.

Иронията на модерното ни общество е тук, защото, докато зареждахме батериите на телефони, лаптопи, таблети, то сякаш не остана контакт да включим и социалната ни такава.

Когато получихме възможност отново да се срещаме с хора, нашето вълнение и всичко, което си мислихме, че ще изпитаме при възможността за социализация, се оказа подвеждащо. Реалността бе, че се чувствахме поставени на пиадестал, осветени от прожектор и гледани под микроскоп. По време на изолацията се зароди една псевдоидея – да се появим като подобрена версия на себе си – преливаше от реклами за диети, хапчета, чайове, тренировъчни програми, „инфлуенсъри“ правеха тренировки и апелираха към отслабване, за да бъдем по-красиви, по-щастливи, по-обичани...

Човекът сякаш никога не се учи от грешките си и не разбира, че животът не е строг план, и  ситуацията, в която попаднахме през тези две години, е напълно непозната.

Затова няма как да бъде подредена в планера ни. Все пак се опитахме да го направим и се оказахме в още по-голям хаос, тъй като нашият вътрешен свят бе изгубил подредбата и дори спомена за нея. Напрежението от собствените ни очаквания и от тези на другите да бъдем по-добре изглеждащи след пандемията, вкорениха негативни емоции и отношения към външния вид на отделната личност и обществото като цяло. Светът бавно започва да се завръща към своето „нормално“, но ние не знаем как да следваме темпото му и водим борба с него, с хората около нас и с вътрешния ни свят. Последното изброено именно имаше последствия, за които никой не можа да ни подготви и които ни е трудно да разберем. Да останеш сам, докато навън върлува хаос от незнание и страх, е може би едно от най-тежките изпитания, с които човек може да се сблъска, а когато това се случи на млад индивид, който все още се оформя като личност, то резултатът може да бъде пагубен.

Пандемията за мен е един от най-ключовите моменти в живота ми. Тя ме постави в ситуация, в която никога не съм била досега, а именно да бъда сама и единствено със собствените си мисли, чувства, страхове и емоции.

Първите месеци смятах, че тя има само положителен ефект върху мен – бях отделена от обстановка, която ме разрушаваше отвътре и отвън, и имах толкова време, което можех да оползотворя както пожелая. Това доведе до големи мои лични успехи –  преоткрих страстта си към писането, започнах да участвам в многобройни конкурси, инициативи и организации, запознах се със страхотни и мотивиращи хора, макар и само виртуално с голяма част от тях, и успях да се ориентирам за сферата, в която искам да продължа обучението си и кариерното си развитие на по-късен етап. Минаха още няколко месеца и докато обяснявах на всички роднини и приятели как онлайн обучението и дистанцирането не ме притеснява, то бавно, но сигурно, изпадах в дупката на психично разтройство. Тези, които някога са се интересували от психическо здраве, знаят, че проблемите често произлизат от по-дълбок корен, но някаква ситуация сякаш ги отприщва. Аз не бях изключение – ситуацията беше налице и така аз съм част от изключително големия брой тийнейджъри, станали жертви на хранителните разстройства през последната година и част от още по-голямата група хора, които имаха психично затруднение като резултат от изолацията. Моят случай не е уникален и неповторим, а напротив – 10% процента от населението в света има същите мисли и този „демон“ в главите си, а ако тази цифра не ви звучи голяма, то тя се равнява на 70 милиона души, а средно 20% процента от тях умират. Всички проучвания и статистики показват, че пандемията е увеличила „жертвите“ на това разстройство, но за жалост, не само на него. Има още десетки други, които се влошиха или покосиха повече хора и изключително голям брой юноши.

Останали сами и единствено със социалните медии, където виждаме перфектните тела, стандартите за красота и всичко, което си мечтаем да имаме, навлизаме в този пагубен мироглед, който ни кара да направим всичко необходимо, за да постигнем тези норми.

Да имаш цели и да си упорит е от изключителна важност за една личност, за да може тя да се развие, но това, което всеки пропуска да ни научи, са границите, които трябва да си поставим. Имаме нужда да бъдем мотивирани, работливи и да влагаме цялото си сърце и душа в мечтите си, но не и когато това може да ни коства живота, а за жалост, влошеното и нетретирано психично състояние довежда именно до това.

Пандемията и негативните последствия от нея се виждат навсякъде около нас и в нас самите. Дали от тук нататък винаги ще се чувстваме така? Краткият отговор е НЕ, надежда има и всеки, който е готов да се бори за себе си и за своя живот, ще успее.

Първата стъпка, която осъществих и която е известна на всички нас, е именно признаването на проблема пред самите нас. След нея идват и действията, които могат да бъдат изцяло от наша страна или с искане на помощ. Втората част звучи стряскаща и много от нас се отказват от нея поради страх, срам, чувство, че симулираш проблема и още куп други фактори могат да ни спират. В края на деня обаче, когато сме отново сами, усещаме как нещо вътре в нас се бори СРЕЩУ нас, а не ЗА нас. Трябва да пренебрегнем всичко, което ни казва, че помощ не ни е нужна или е незаслужена, и да покажем смелост, признавайки, че понякога сме слаби и имаме нужда някой да бъде силен за нас. Резултатът от тази стъпка е може би винаги позитивен, защото, обръщайки се към специалисти, ние сме в сигурни ръце и здравето ни няма да бъде пренебрегвано. Друг извод, който трябва да се извади след пандемията, е именно и плашещата неинформираност по темата – деца и юноши не разбират какво преживяват, а възрастните дори отричат съществуването на такива проблеми. Въпреки че това звучи повече от притеснително, то изход с добър край може да има. За тази цел имаме нужда най-вече от комуникация – в семейството, в приятелския кръг, в училище, на семинари, чрез инициативи, медии, кампании и интерес към отделната личност, както и чувство на отговорност тя да се образова по темата. В училищните системи би следвало да се намери място и за вмъкване на повече часове и предмети, които отварят свободни и безопасни дискусии по тези теми от ранна възраст, така както те присъстват в часовете по философия, но вече в горните класове, където може да е прекалено късно.

Пандемията промени живота на всеки индивид, който обитава нашата земя. Вътрешният свят на човека е сложна система, която е изключително уязвима, затова такова събитие няма как да пропусне ефекта си върху нея. Въпреки това обаче ние не можем да се оставим да бъдем победени и трябва да вложим усилия в това да се информираме и да вземаме необходимите мерки, за да можем да запазим своето благополучие и това на хората около нас. Целта на всички е да бъдем здрави и именно по тази причина ние не трябва да пренебрегваме психическото си състояние. Външната обвивка е резултат от вътрешната, а ако втората е болна, то това ще се види и на повърхността, но може би прекалено късно. Бъдете смели, потърсете помощ и се борете за вашето здраве, благополучие, щастие, истински усмивки и пълноценен дългосрочен живот. Ние всички искаме да бъдем най-добрата версия на себе си, а ако за тази цел трябва да бъдем съпътствани от някого, то не се тревожете, а помнете, че все пак ние сме социални животни.

За автора:

Аз съм Маринела Люцканова на 18 години от малкия град Лясковец. Ученичка съм в ПЕГ „Проф. д-р Асен Златаров“, Велико Търново, с профил английски и френски език. Моите интереси са екологията, активизмът, психология, спортът, разходките из природата. Обичам да прекарва време с моето семейство, приятели и кучето ми. Най-голямата ми страст обаче си остава литература. Книгите и писането са моето спасение, начин за справяне с проблеми или просто възможност за откъсване от света ни. Винаги са били важна част от живота ми, а може би с всеки изминал ден заемат все по-голяма част в него. Личните ми постижения са отношенията на хората, с които общувам, и как те ме виждат. Добрите дела, милата дума и подкрепата, която е изразена към околните, са това, което аз смятам за успех. Други по-маловажни, но отново успехи, са печелене на конкурси по литература, философия и многобройните ми медали от вече прекратената ми спортна кариера в спортната акробатика. Най-голямото ми постижение обаче е да се науча, че трябва, мога и заслужавам да заставам зад себе си и да се защитавам, за да продължавам да вървя напред.

Тази история бе вдъхновена от препятствията, през които съм преминала, и от наблюденята върху хора с подобни проблеми. Имах нуждата да покажа на света една друга моя страна, която не е разкривана почти на никого. Вярвах при писането и вярвам и сега, че се нуждаем да говорим по тези теми и по-конкретно за хранителните разстройства. Водех се от идеята да споделя своето преживяване и може би да намеря хора, които се борят със същото, за да знаем, че не сме сами. Историята ми за жалост не е единствена по рода си, но се надявам да помогне поне малко броят им да намалее.