Усмивката ще спаси света

Колко много неща имам да свърша днес, колко много души за спасяване…

Автор: Яна-Калина Атанасова Митровска
Усмивката ще спаси света
UNICEF Bulgaria/2021
08 Ноември 2021

А в главата ми само сложни импулси, мислите ми се удрят една в друга, после в стените на мозъка ми и се раздвояват. Стават все повече и повече. Ще трябва да забавя дишането си, да стане още по – дълбоко, ще игнорирам сърцето си, което се опитва да изскочи от клетката на тялото ми.

Ще трябва да стана и да бръкна в гардероба си. Освен роклята на цветя, ще избера и най – широката си Усмивка и ще я сложа. Зад нея всъщност се крие най – голямата болка, безкрайните безсънни нощи, тревожността, самотата. Перфектна е за днешния повод!

Излизам, усмихвам се и всичко ще бъде наред. Има хора, които разчитат на тази усмивка и аз не мога да си позволя да ги предам. Ще я раздавам, докато не се превърна в кукла с празно сърце. Бабата в метрото изглежда тъжна – Усмивката ми принадлежи на нея, самото дете на Св. Неделя ще трябва да я получи също. Оттам ще тръгна към приятелите си. Всеки оставя своята тревога и в замяна получава Усмивката. И всичко ще бъде наред.

Усмивката ще спаси света. Когато усетя, че съм я предала на всеки, който специално в този ден е имал нужда от нея – тогава и аз ще мога да се прибера.

Понякога и това не се случва, скитам се до ранните зори, а след това само сменям Усмивката и отново излизам. Понякога не мога дори да я презаредя и се налага да я изхвърля. Тогава единственото, на което мога да се надявам е, че някой ще я намери в кофата за разделни отпадъци и ще я вземе. Поне за миг…

Отново идва нов ден, нова рокля и разбира се нова Усмивка.

За носителите на Усмивки няма почивка, всеки ден е нова битка.

Ще се усмихна и всичко ще бъде наред – си повтарях година след година. И никой никога не заподозря, че всъщност нищо не беше наред. Зад тази Усмивка се криха най – големите страхове на хората, най – лошите помисли, най – мрачните действия и аз ги събирах. Всеки ден – мисъл по мисъл. Усмивка след Усмивка.

Трябваше да ги пазя на най – сигурното място на свeта, за да не може никой да ги открие, не можех просто да ги сложа в празната кутия за обувки и да забравя, че са там. Затова реших, че е най – сигурно да са в мен. Постоянно. Където и да съм. Разбира се зад Усмивката. Дали ще успея да ги опазя?

А може би, ако само за секунда се отпусна и падна на земята – Усмивката и аз ще се слеем за пръв път и ще останем вечни.

Три, две, едно…