Извинявай, обаче

Разказ на Снежи Дончева, полуфиналист в конкурса на УНИЦЕФ и Пощенска кутия за приказки "Отвъд усмивките. Как си всъщност?"

Снежи Дончева
Извинявай, обаче
UNICEF Bulgaria/2021
11 Ноември 2021

Извинявай. Самата дума изтъква факта, че в случая аз имам вина. Само че изобщо не се чувствам виновна. Предполагам, че на мое място и ти щеше да се чувстваш така. Май никой не обича да си признава вината. Не казвам, че си лъжец, но в моя случай наистина не съм виновна.

Не ме разбирай погрешно, аз обичам да се извинявам и то по всякакви поводи. Извинявам се за недоразумения, за неудобства, за това, че на теб ти е криво, за това, че Х направи това, а Y каза онова, за това, че парното не работи, че влакът закъснява, че в магазина имаха само замразена кайма, че чорапът ти е мокър, че свърши топлата вода. Случвало ми се е да се извинявам за инфлацията, дупката в озоновия слой, Втората световна, чумата, даже и за динозаврите. Понякога се извинявам и без повод, просто ей така, все едно моята малка шепа съществуване навлиза в личното пространство на твоята.

Тази на пръв поглед тягостна процедура изпълнявам всеки ден, без да се оплаквам. Напротив, изричането на самата думичка отдавна вече е традиция за мен и като един истински традиционалист изпитвам най-силно удоволствие, когато ми се наложи да я рециклирам пак и пак, и пак. Толкова често ми се налага да го правя, че вече знам и най-малките тънкости в занаята на извиняващите се, защото нека бъдем честни - да отправяш извинения само по себе си е изкуство. И като истински майстор в занаята ще те запозная с установения ред при едно извинение:

Най-напред ти се чувстваш тъжен /ядосан /унижен /гневен на света /съкрушен /леко раздразнен /грубо прекъснат /объркан /разбрал твърде много /не разбрал достатъчно/… После ме поглеждаш изпитателно и дишаш учестено в очакване на реакция от моя страна. Аз си правя закачка, мълча секунда – две, колкото да се подразниш още повече и точно когато си напът да избухнеш в плач /ярост /поредица от псувни /пристъп на паника /истерия /депресия /горест /безтегловност /екстаз???/... , ти казвам „Из-ви-ня-вай“, прикривайки се зад лека, премерена, неистинска усмивка. В резултат ти ми се подхилваш едва-едва, колкото да загатнеш удовлетворението си от това, че си успял да предизвикаш моето съчувствие. Играта свършва, победителят си ти.

Защо тогава и аз се чувствам победоносно всеки път, когато съм победена в собствената си игра? Отговорът е прост – защото съм наистина, ама наистина добър играч. Обичам адреналина, който извиняването поражда в мен. Обичам да съм в своите води, да имам власт тогава, когато ти смяташ, че съм безсилна. Да заповядвам и да се разпореждам, а ти да ми се подчиняваш, без дори да се усетиш. Не, аз НЕ съжалявам, че съществувам, но да, ти ЩЕ ме извиниш заради неудобството.

Обичам и болката, която съпътства извиняването. Всеки път, когато ти подарявам извинения, откъсвам и частица от душата си за теб. Но и за това не съжалявам. Ставам все по-малка и по-малка, за да се побирам по-лесно в рамката, която си отредил за мен. С времето се пристрастих към този душевен дефицит.  

Ето защо днес ние, извиняващите се, сме застрашен вид, на косъм от това да изчезнем от лицето на Земята. И докато аз продължавам да се извинявам със зъби и нокти до сетния си дъх, хора като теб ще продължават да ме търсят по протежението на необятния свят, за да изкопчат едно последно и ненужно „Извинявай“. И когато от мен не остане нищо друго, освен мимолетния спомен за някакво си минало присъствие, знай, че на устните ми пак ще се мъдрее недоизречена молба за прошка.

Прощавай, че никога не успях да те накарам да се извиниш на мен за разнообразие. Може би тогава щях да се чувствам по-добре в кожата си, а ти най-накрая щеше да разбереш какво чувствам аз и нямаше изобщо да има нужда да се извиняваме за недоразумения, понеже такива чисто и просто нямаше да има. Прощавай, че се усмихвах тогава, когато исках да заплача и че мълчах, когато всъщност исках да крещя. Прощавай… Заблудих те, че нямам нищо против да извинявам собственото си съществуване. Не ме вини и аз бях заблудена. Прости ми и че понякога ти досаждам с непрестанните си извинения. Извинявай, извинявай, извинявай, извинявай. Извинявай, обаче не мога да спра да се извинявам.


За автора:

Казвам се Снежи Дончева и съм на 18 години от село Първомай, общ. Петрич, но уча в Езиковата гимназия в Благоевград. Интересувам се от история, както и от журналистика, като от около година се занимавам по-сериозно с това си начинание. Свободното си време прекарвам най-вече в четене (много, много четене), а от време на време практикувам творческо писане – то е моят креативен отдушник. През 2020г. участвах и спечелих второ място в петото издание на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери".

Онова, което ме вдъхнови да напиша „Извинявай, обаче“, бяха всички онези моменти, в които някой ти казва „Спри да се извиняваш. Нищо лошо не си сторила“. В хората сякаш е закодирана нуждата да извиняват собственото си присъствие, за да не обидият отсрещния. Много често обаче не осъзнаваме колко негативно се отразява това на нас самите. Именно затова реших да разгледам процеса на извинението като изкуство, което изисква жертви.