Усмивката веднъж ми каза, че има едно нещо, без което не може да живее, и това са хората"

Разказ от Пламена Димитрова

Пламена Димитрова
Усмивката веднъж ми каза, че има едно нещо, без което не може да живее и това са хората"Усмивката веднъж ми каза, че има едно нещо, без което не може да живее и това са хората"
UNICEF Bulgaria/2021
15 Ноември 2021

Животът е добре обигран ювелир. Едър, накуцващ и леко изгърбен. Пръстите на ръцете му са кокалести и изпити, но в тях се лее гореща като лава жилка, която разтапя всеки скъпоценен камък, който докосне, за да го превърне в онова, което иска. Той умее да ни подлъгва като амбулантен търговец и понякога набутва в ръцете ни стъкълце изхвърлено от морето и ни убеждава, че това е диамант. И така, когато всеки от нас пристига на тази земя, Животът му продава няколко камъка, които ние заплащаме с цената на времето и ги държим в джоба си, докато не заменим и последния.

Ако можеше да се материализира празнотата, щеше да изглежда като бездна, в която Нищото и Времето седят със скръстени крака, премрежили мързеливо погледи и подхвърлящи си едно от нашите скъпоценни камъчета. Въртят го измежду пръстите си, хвърлят го до далечния край на своята бездна и после то подскача отново в безмилостните им ръце и  Нищото се смее глуповато, докато нашето камъче се моли на Времето да спре. Понякога ние седим безучастно, втренчили се в този спектакъл, на който сме принудени да бъдем публика. Иска ни се да отмъстим на Времето, задето минава през нас като вятър, сякаш сме невидими – понякога без да поздрави, без да каже кога е минало или защо е спряло. Усещаме го по следите му – по тишината след детския смях, по болката, която се влачи след любовта, по сивите, оредели коси и по тихите погледи, които някога са трептели с честотата на самото Време? Питаме се не се ли срамува да нарича себе си носталгия, когато се опитваме да си го върнем? Не знае ли колко беззащитни сме в ръцете му и не чувства ли болка когато впиваме нокти в него, молейки го за помощ?

Времето и Нищото имат едно единствено дете, което макар и да обичат страшно много, се наложило да изоставят заради природата си, която в крайна сметка поглъща всеки и всичко. Затова, когато то се родило, те го разпилели на хиляди парченца, които отредили на нас, хората, да събираме и да отглеждаме. Това е Ежедневието, с което ние понякога не се разбираме добре, защото то доста прилича на родителите си. Разпилените му части понякога прорязват пръстите ни с острия си битовизъм, а друг път са толкова нежни и невидими, че дори не ги усещаме в ръцете си.

Ежедневието запълнило празнотата в душата си като народило много деца. То създало мечтите, прегръдките, пиянските нощи, грозните татуировки, спомените, еднодневките и тортата, която съжаляваме че сме изяли, миенето на чинии и дори сериалите и сменянето на памперси. Ежедневието е жена с чувство за хумор. Но като всяка жена, и То си има проблеми.

Проблемът на Ежедневието е, че винаги има нужда от нещо, за да се разсейва, да се поддържа жизнено, забавно и да обръща повече внимание на добрите си деца, а те в замяна на едно от нашите камъчета да правят нас щастливи. Ежедневието е влюбено до уши и от тая пуста любов, зависят нашите усмивки. Възлюбеният му е малко непостоянен, пълен с изненади, може да води интелектуални спорове, да пие вино бавно и да се смее тихо. Но може и да яде кебапчета в два през нощта, да бяга кален по поляните, да прегръща непознати хора, да играе кючек по масата и да псува като каруцар. Най-лошата му черта е, че често дори не се прибира. Ежедневието е влюбено в Разнообразието и само то е способно да създаде форма от разпилените му частици. Тази любовна афера съществува откакто Животът е отворил своя първи магазин и случайно е поставил тези два скъпоценни камъка един до друг под прозрачното стъкло на витрината.  И от там нататък, знаете как се случват нещата…

Ежедневието и Разнообразието имат едно извънбрачно дете. То е толкова красиво, че дори Времето спира за миг, за да го погали, Нищото затваря своята бездна, а ние често извръщаме подозрителните си погледи от него. Това е Щастието. Ще го познаеш по усмивките, децата, компаниите, пълния стомах, топлия дом през зимата, летните нощи на плажа. То идва при теб, когато сбъднеш мечта, когато успееш да си загасиш цигарата,  преди баща ти да те види, когато майка ти ти позволи да не отидеш на училище. Ще го видиш да седи на семейната вечеря, ще го уловиш в погледа на детето ти, ще го хванеш как връзва невидимо конче за опашката на кучето ти и започва да я мята наляво-надясно, щом се прибереш у дома. Ако имаш очи за него, винаги ще го познаеш. Ако пък не, със сигурност ще усетиш, когато си замине. Такава е нашата неблагодарна човешка природа. Животът ни дава всичко онова, от което имаме нужда, за да запълним мястото на Времето, което сме дали в замяна. Но ние, сякаш влезли в казино, се подмамваме по алчността, която ни кара да вярваме, че винаги може и трябва още.

И да, Щастието си има любимо дете – Усмивката, а то обожава да ходи при Баба си и Дядо си. Там Тя се храни най-добре!
Усмивката веднъж ми каза, че има едно нещо, без което не може да живее и това са хората. Сподели ми, че те са нещо като животоподдържащата ѝ система. Когато я попитах защо изглежда толкова унила напоследък, ми отвърна, че сега за Нея били трудни времена. Подлъгала се по света и попаднала в токсична връзка със Самотата. Заедно с Нея народили безразличието, болката, скуката, отчаянието и депресията.

Казах ѝ че всичко ще бъде наред, а Тя ми се усмихна унило.


За автора:

Представи се накратко: име, години, къде учиш, в кой град живееш,
какви са твоите интереси и лични постижения.

Живея, уча, дишам, плача и се смея в моя роден град Варна. На 21 години съм и интензивно се занимавам с отглеждането на моя син Атанас.

Откакто се помня, обичам да пиша. На 18 години публикувах първата си книга „Плюсът без минус никога нямаше да е плюс“. Сега ако можех да върна времето назад, може би щях да ѝ измисля по-кратко име, но не се оплаквам.

Постиженията ми най-вече са в областта на литературата и се изразяват в участието и печеленето на различни конкурси.

Вдъхновението си получавам от неизчерпаемите ресурси на живота – от всеки весел миг, от всяка тъжна ситуация и от невинните детски усмивки.