„Да си родител е като да свириш на музикален инструмент"

„Да си родител е като да свириш на музикален инструмент. Няма значение какъв точно е той, но и в двата случая трябва да си много внимателен към качеството на това, което сътворяваш с действията си. Като баща на три деца, мога да кажа, че това е нещо като малък камерен оркестър – и винаги има мелодия в него. Децата растат и нуждите им непрекъснато се променят – в този смисъл и „мелодията“ им се променя. Колкото са по-малки, толкова по-емоционална е мелодията; когато пораснат, започват да стават по-устойчиви мелодиите им, но винаги има изненади.

В България едно от най-големите предизвикателства за родителите е замърсената социална среда, в която няма ясно установени ценности. Децата са объркани, няма граници – това, което виждат вкъщи, и това, което срещат навън, при всички положения е доста различно. Много голяма затвореност има в нашето общество, вътре във всяко едно семейство. И когато децата попаднат в детски градини, в училища, извън затвореното пространство на семейството, за тях е много трудно – защото обществото няма ясни, обединяващи го ценности.

Затова родителите имат много голяма нужда от ясна и достоверна информация за това на какво трябва да учим децата си; от едно изчистване на медийното пространство от клишета и лъжи, с които обществото ни е задръстено. Всичко това пак опира до фалшивите ценности, които заливат и нашите деца отвсякъде. Затова на нас, родителите, би ни било от голяма помощ да има сайтове с много ясна и практична, проверена информация – съвети за това как да си по-добър родител. Вече всеки може да сподели в интернет възгледите си как да се възпитават деца и така да повлече след себе си последователи, които не отчитат дали това наистина е най-добрият интерес на детето. Именно затова имаме нужда от яснота и сигурност за това кое е полезно за децата ни, иначе може да се стигне до страшни неща. Родителите имат нужда от увереност, че наистина са подкрепени да направят най-доброто за децата си.

Иначе да бъдеш баща е много радостно. Аз лично много голямо щастие съм изпитвал, когато се роди първата ми дъщеря; или когато участвах в раждането на втората ми дъщеря. Но най-голямата радост е да ги виждаш, че порастват като самостоятелни и уверени в себе си личности. Виждаш, че стават добри хора – мисля, че това е най-голямата радост за един родител. Другото нещо, което ме радва изключително много, е, че сегашните деца растат свободни – ние не бяхме свободни. Нашето детство беше пълно с ограничения, които бяха ненужни. Те нямат тези ограничения и имат много по-голям избор. Убеден съм, че днешните деца се чувстват по-добре, отколкото ние сме се чувствали като деца – имат по-големи възможности през себе си. Мисля, че това е най-голямата разлика между поколенията ни. Дори скоро съм се връщал в родното ми училище и съм убеден, че ако ние бяхме много по-целенасочени и амбициозни, то те са много по-свободни и по-малко комплексирани от нас и това прави и преходът им към съзряването по-лесен.

Според мен най-работещата практика на възпитание вкъщи е откритият разговор с децата – от възраст, в което повечето хора мислят, че те не са толкова съзнателни, че да могат да разберат всичко, което им казваш – ние разговаряме с децата си като с равностойни. За моето семейство това е много важно – налагайки си да разговаряш с тях по този начин, ти си изграждаш един самоконтрол, който те усещат, научават и след това също използват в разговорите с нас. Научават се да стават съзнателни личности. Много отдавна прилагаме този подход със съпругата ми – от първия ни син, който вече е на 20, пред дъщеря ни на 16, до най-малката на 10 г. Когато имаш три деца, се учиш да си по-добър родител с всяко следващо. С първото не се чувстваш изобщо готов и то вероятно е най-„потърпевшето“, но надеждата ти е, че с времето и с опита даваш все повече и все по-добро от себе си. Истината е, че по този начин ти като родител и като човек се учиш от децата си.

Ще се опитам да обясня чрез своя опит от какво според мен имат нужда децата в различните възрасти: колкото по-малки са децата, толкова по-голяма нужда имат от физически контакт и от емоционална привързаност и този период е много важен и продължава сравнително дълго, докъм 9-ата/10-ата година на детето; през пубертета родителят трябва да бъде много по-гъвкав, да има тънка преценка кога и в какво да се намеси, защото децата се променят много динамично; а след това вече се уталожват нещата и тогава е периодът, в който родителят трябва да има готовност да „освободи“ децата от влиянието си, да им даде свобода на избор и ако трябва – да стисне зъби и да чака да види какво ще стане, защото порасналите деца трябва да могат сами да направят грешните, които са им нужни, за да се научат да живеят. 

За децата си нямам конкретни мечти. Това е техният живот и те трябва да направят изборите за себе си. За мен най-важното е да станат добри хора – да се научат да общуват, да се научат на състрадание, да могат да се впишат в обществото и да допринесат за неговото развитие доколкото е възможно – няма значение с какво конкретно ще се занимават, стига да са добри в него. Общи съвети не бих давал на децата си, когато пораснат – както и непоискани съвети. За мен е важно да се знае, че връзката с децата е двустранна: в нея от голямо значение е връзката между родителите в семейството – ако майката и бащата имат хармонична и здрава връзка, децата се чувстват добре. Нещата са сложни, разбира се, но ми се струва, че в основата на физическото и психическото здраве на децата, е физическото и психическото здраве на родителите им. А те, родителите, трябва да бъдат подготвени за много промени – изключително важно е да бъдат гъвкави с децата. Аз лично не знам дали това е най-правилното или не, но не правя дългосрочни планове за децата си – бъдещето ще покаже дали съм прав; мога да ви разкажа отново след 10 години, за да направим сравнение и да проверим – но към днешната дата съм уверен, че децата ми се превръщат в добри хора, с които бих искал да общувам, дори да не им бях родител, и това  ме прави истински щастлив!

* Разказът е напълно автентичен. По молба на главния герой оставяме името и други детайли от самоличността му в анонимност, за да може посланията му да бъдат по-универсални. Снимката също е сменена.