Целувката

Може би докъм 12-13 годишна възраст бях убедена, че баба не ме обича. Така де, тя постоянно ми се караше за оценки, за това колко лошо е възпитанието ми, а и освен това заради мен баба редовно си изгаряваше манджите (или поне така казваше.) Но пък когато аз ги ядох, ми се струваха съвсем наред.

Когато бях на 13, мама почина.

Именно тогава започнах и да пиша. Много да пиша. Може би така се справях с травмата. С тъгата. Може би. А баба обожаваше нещата, които писах. И постоянно ме подкрепяше. Винаги! Тя бе моя непрофесионален, но въпреки това изключително всеотдаен редактор. Незаплатен. Даже по-скоро тя харчеше пари, за да редактира нещата ми - не й бе удобно да ги чете от компютър или телефон, та имаше всички мои “произведения” принтирани. Обичах да ходя при баба и дядо. Обожавах да ходя при баба и дядо.

И тогава се появи пандемията.

Пандемията, отдалечила всички ни. Пандемията, поставила лента “Не преминавай” на прегръдките, целувките, посещенията. Лента, която не пропусна да препречи и пътя към бабиния и дядовия апартамент.

Никога не съм знаела в детайли точно какво не е наред с дробовете на баба, но това, което знаех бе, че те не работят добре. Единият бе съвсем нефункциониращ, а другият, според нейните думи, функционираше на по-малко от една-четвърт. Казано по-просто, баба едвам дишаше. Задъхваше се постоянно и не можеше да ходи много (накрая вече не можеше дори да отиде от кухнята в хола без да се задъха или дори да се спре в коридора за почивка). И тя, по нищо неразличаваща се от милионите ужасени възрастни хора, ми каза, че е по-добре да не ходя в апартамента им. Така изминаха около три месеца. Докато накрая баба не се предаде.

"Ела. Ела, че ни липсваш. Ще се пазим… и така."

Отидох. И баба не ми даде да я прегърна.

Или да я целуна. Ей така - аз, по стар и много обичан навик, се пресегнах към нея, а тя ми каза да спра. Да не се приближавам. И се извини. И каза, че и тя много, “ама страшно много” иска да ме прегърне. Но я е страх. Това се случи 2020-та година. Началото. И оттогава не съм целувала или прегръщала баба. Вместо това с нея изпълнявахме един друг “ритуал” - хващане на целувка. Единият човек подава въздушна целувка, а другият протяга ръка, за да хване и си я залепя на бузата. Целувка. Целувка... ама не съвсем.

И така. Посещавах баба, когато случаите намаляваха или когато много й домъчнееше за мен. А това обикновено се случваше всеки път след като си тръгвах. Никога не пропускаше да ме пита какво ново съм писала. И дали искам да прочете нещо мое. И всеки път се изпращахме без прегръдки и с изпращане на целувки.

Баба не почина от коронавирус. Баба почина заради белите си дробове. Не можеше да си поеме въздух, дори за да говори. И въпреки това всеки път, когато я питах как е, и тя ми отговореше, че не е добре, казваше да не ги мисля тия “бабешки болежки”, да си живея живота и да съм щастлива.

Но как, бабо, мога да бъда щастлива?

Как, когато всеки път, когато чуех гласа ти по телефона, хем се чувствах изключително щастлива, хем се ужасявах от мисълта, че някой ден ще спра да те чувам? Че някой ден няма повече да си говорим за моите “писания” или за твоите младежки спомени? Че няма заедно да обсъждаме поезията, изкуството, живота…

И този ден дойде.

На 20-ти септември, погребахме баба. С много сълзи. На погребенията винаги има много сълзи, нали така? На погребенията трябва да има много сълзи.

Стана мой ред да поднеса цветята си. Избърсах сълзите, станах от мястото си и колебливо се приближих към тялото й. Погледнах го. Очите й бяха хлътнали, на главата си имаше някаква огромна рана, която преди не бях виждала, единият й клепач бе някак си изкривен, кожата бе жълтеникава… това не приличаше на моята баба. И все пак, това бе тя. Колкото и да не вярвах. Колкото и да не исках да повярвам. Наведох се към нея.

Не съм те целувала от началото на миналата година заради пандемията.

Помислих си, предстаяйки си, че си говоря с нея, както сме си говорили стотици пъти преди това. “И сега няма каква болест да ти предам. Искам да те целуна. Искам най-накрая да те целуна.”

Чувала съм, че мъртвите са студени. Че кожата им е ледена. Смразяваща. И все пак, не знам защо очаквах бабиното чело да те е топло. Такова, каквото го помнех. Затоплено от живота, тлеещият живот, но все още съществуващ. Все още изпълващ баба с надежда, че утре ще е по-добре от днес… Но вместо това, то бе ледено, толкова ужасяващо ледено. А кожата по него бе лепкава. Това е смъртта. Но това баба ли е? Така де, това тя ли е? Нима в това ледено чело се бяха събрали всичките й блянове, надежди, мисли, мечти? Мечтите за стихосбирката, която баба така и не бе издала, надеждите да ме види абитуриентка, всичките изплакани сълзи за мама, всички надежди да не ходя да уча в чужбина, защото

"няма да издържам толкова много време да не те виждам”

но и противоречията, криещи се в душата й? Онова “За мен е важно да си щастлива, така че ако смяташ, че ще си по-щастлива в чужбина, отиди, не ми обръщай внимание”. Нима всичко това сега щеше да бъде изгорено, кремирано с тялото й? Нима щеше да се превърне в едни нищо и никакви сажди?

Не целунах баба днес. Не и така, както исках.

Няма да я целуна и утре. Не съм я целувала от началото на миналата година и няма повече никога да я целуна. Е, може би някога. Нямам амбиции за след смъртта си. Единственото, което искам, е да я целуна, а челото й да е топло. И мама искам да целуна. И всички, познати и непознати, чиито мечти пандемията е изтръгнала като непотребен бурен от земята на живите. И тогава може да изчезна завинаги. И няма да се съпротивлявам.

Не съм целувала или прегръщала баба от началото на миналата година. И това е престъплението, сторено ми от ковид пандемията, за което никога не бих намерила подходящ съд. И което никога няма да простя.