"Това, от което имам нужда, е да го приемат“
Вижте историята на Данчо и неговата майка, която ви разказваме в рамките на кампанията „Образование за всяко дете“
- Български
- English
Специалистите и ресурсните учители, работещи с деца с увреждания, ясно идентифицираха нуждата от допълнителна онлайн подкрепа както за децата, така и за самите преподаватели и родители. Това става ясно и от историята на Данчо, която ви разказваме в рамките на кампанията ни „Образование за всяко дете“. В отговор на тази нужда, УНИЦЕФ, в партньорство с Министерство на образованието и Регионален център за подкрепа на процеса на приобщаващото образование София-град, ще създаде онлайн интерактивна платформа, с чиято помощ образованието ще е по-достъпно за децата с увреждания, а техните учители и семейства, в тясно сътрудничество със съответните специалисти, ще могат да получат знания и ресурси, с които да бъдат още по-полезни на децата.
„Колкото и да работим и да постигаме напредък в рехабилитационния център или в дома, колкото и да се стараем, това развитие, начин на комуникация, трябва да се възприеме и да се прилага и нататък - в детската градина, в училище, в обществото, за да има полза“. Това е мнението и на майката на Йордан - Валентина Йорданова, и на неговия психолог - Ани Манолева, които от около година и половина полагат всякакви усилия да подобрят комуникацията с 5-годишното момче с нарушения от аутистичния спектър.
Майката на Данчо иска глобална промяна в негативните нагласи на обществото - той да бъде приеман, тя да не бъде критикувана или непоискано съветвана в магазина, на улицата, да бъде гонена от други майки от детските площадки, да бъде принуждавана да ограничава силно излизанията си до няколко места, на които знае, че синът й ще бъде приет и няма да среща негативни погледи, коментари, критики. Психологът, който работи с детето, обаче смята, че до това би могло да се стигне само ако първо се извървят малките стъпки, започващи от детската градина. Градина, в която "различните" деца да са заедно с останалите, където да се срещнат, да общуват, да се разбират. Да научат и родителите си, че тези деца не са "луди", каквито коментари не са рядкост, както разказва майката на Данчо, а просто трябва да бъде променен подходът на общуване с тях. Да бъдат включени и разбрани.
"Основното, от което имам нужда, е да го приемат. Навсякъде. Не само детска градина, училище...И поне да знаят малко повече за това какво е аутизмът.
Знаете ли колко е тежко, когато излизаме и го гледат понякога дори с отвращение, когато ни правят забележки, когато се тръшка или има някаква малко по-различна реакция от общоприетата. Ние вече много рядко излизаме заради това", казва Валентина. Тя успява да отдели едва съвсем малко от времето си за нещо друго, а не за Данчо, и то когато е оставила момчето в рехабилитационния център, където прекарва по един час всеки работен ден. През останалото време майката е ангажирана със сина си непрестанно, не може да се отдели от него дори за час.
Усилията й, подкрепени от психолозите от рехабилитационния център, да работи с Данчо и да развива детето си въпреки диагнозата, дават обнадеждаващи резултати. Но Валентина казва, че е ужасена от бъдещето...когато ще трябва да пусне Йордан на задължителната предучилищна група. "Много ме е страх, не смея да го пусна на градина все още, страх ме е да не почнат да му се подиграват, да не го приемат, да го отблъснат. Това би го върнало много назад", казва майката.
Но според психолога Ана Манолева двете неща - глобалното приемане и включването в детската градина, са неразривно свързани.
"Първото приемане идва не на глобално ниво, а там, където е първата среща - от градината. А все още там има много нужда от умения да бъдат включени децата като Данчо в групите. Не да бъдат извеждани в отделни стаи и с тях да работят експерти, а да са в групата, с връстниците си, да имат среда. Не четирима специалисти и двама логопеди. А от средата си. Която е и адаптирана за тях", казва тя.
Тя посочва, че при момчето нещата се развиват добре за година и половина - умения, комуникация, поведение. "Ако в рамките на центъра сме въвели успешно някакъв комуникативен метод, като например пиктограмна книжка, родителите го използват вкъщи, то идва моментът, в който детето започва да посещава и други места - още един център, детска градина, дори магазини. И тук имаме нужда от това сътрудничество и от другите колеги и от общите педагози. А те често нямат уменията, не са обучени. Те имат нужда от подкрепа и обучение, специфично адаптирана за нуждите на всяко едно дете, неговите интереси и дефицити, а не в универсална форма", допълва психологът.
Засега Валентина с помощта на Ани Манолева и специалистите от Центъра за социална рехабилитация и интеграция с приоритет аутистичен спектър в столицата са сложили началото - Йордан вече произнася целенасочено думи с тяхното значение и смисъл. Общува. А за нещата, за които още няма думи, има картинен речник с пиктограми, които посочва, когато има нужда от нещо, но не може да го изрече. Така общува със специалистите и в дома си.
Първоначално майката на Данчо ходила в центъра за рехабилитация като наблюдател и придружител. И за да вдъхва спокойствие на момчето на новото място. Впоследствие обаче двамата били включени в специална програма, която да пренесе наученото в центъра в дома, то да стане полезно в реалния му живот. А също и да покаже на специалистите как се справя детето с всекидневието си, да видят какво могат още да променят и да помогнат, как се държи в домашна среда.
Това става чрез всекидневно заснемане на видео от Валентина на различни ситуации, зададени от експертите. И след това обсъждане на проблемите, предизвикателствата, на това как майката трябва и може да се държи, за да подобри нещата, какво и как да надгради.
„Така за времето от една година, колкото е продължителността на програмата, ние научаваме родителите, обучаваме ги как най-добре да помагат и развиват своето дете, как да са му полезни. Точно това приложихме и сега в трите месеца на извънредното положение - прекъснахме пряката работа с Данчо в центъра, но не прекъснахме контакта с родителя и така – индиректно и с детето“, казва Ани Манолева.
Веднъж седмично се виждахме онлайн и поддържахме постигнатото, дори го надградихме. Така чрез участието на родителя не загубихме работата с детето и успяхме да помогнем за адаптирането му в новата ситуация, в новото му ежедневие и промяната, с която всеки на негово място трудно би свикнал", посочва психологът.
Сега наученото трябва да бъде посрещнато от още хора и те да го надградят - в градината и после в училище. Тук трябва сериозна стиковка, не всеки да прави нещо различно и отделно, трябва всеки да има еднакъв подход към детето, за да е смислено това, което се прави.
„А ако децата свикнат да виждат "различните" деца до себе си, те ще го пренесат и ще научат дори и родителите си на повече толерантност, приемане и отношение“, допълва психологът.
„Ако има онлайн ресурси, платформа с такива обяснения, видеа, файлове - какво прави едно дете в такава среда, как то да бъде по-успешно включено, как да му се привлече вниманието, какво да се прави с него през целия ден, тогава учителите ще могат наготово да ги използват, прилагат и хем да улеснят работата си, хем да са полезни за детето“, казва Ана Манолева.
По думите й с такива платформи учителите биха могли да повишат своята квалификация, да адаптират програмата за конкретното дете, да знаят и как да направят нещата персонално, как да визуализират средата, класната стая и т.н.
"Ако всички учители във всички градини работят с еднакви ресурси – например тези картинки и пикторами, би било много по-добре и по-лесна адаптацията за деца като Дани. Ако всеки учител може да работи с такова дете, ако са подготвени, би било доста по-полезно, не могат да се чакат само специалистите, които идват веднъж седмично", смята и майката на Йордан.
Така може би един ден ще я има и тази обществена промяна, за която си мечтае Валентина. За да не трябва тя да се променя. "Още не мога да се науча, опитвам се вече колко време...да започна да не обръщам внимание. Заканвам се, че ако ми направят забележка, ще се изпокарам, ще репликирам, че нямат право да се бъркат и да ми говорят така...но накрая си навеждам главата, взимам си детето и си тръгвам".
Така, за да не трябва да си тръгва Валентина с надведена глава, промяната трябва да започне. Но и да бъдат подкрепени учителите – да са много по-добре подготвени и знаещи как да адаптират средата и да посрещнат нуждите на децата със специални потребности. Обучавайки ги заедно с връстниците им.
