Петър Пеевски: Да даряваш е градация на нуждите на човека

"Насилието и страхът, който то поражда, пречат"

УНИЦЕФ
11 Февруари 2019
Петър Пеевски, дарител на УНИЦЕФ, заедно с двете си деца
Петър Пеевски

Запознайте се с Петър – един човек, работещ в сферата на финансите. Но Петър има и кауза. Мисия, за която се бори и която е белязала живота му по един не особено приятен начин.

В неговата по-светла визия за бъдещето училищата в България са една спокойна среда, в която децата развиват максимума от себе си. В тях няма насилие, няма и страх. Това е и целта на 3-годишната програма, която УНИЦЕФ ще разработи съвместно с МОН.

Затова и Петър стана наш дарител. Вижте неговата история.

– Петър, как решихте да станете дарител на УНИЦЕФ и по този начин да  подкрепите кампанията „Да спрем насилието в училище“?

– Отдавна търся възможност да подкрепя развитието на образованието в България, а насилието, за съжаление, е част от него, все още са неразделно свързани! Отделно е нещо, което е било свързано с моето израстване, сега с това и на децата ми. Това е проблем, който има голямо значение за обществото. От собствен опит знам, че насилието те кара да се затвориш в себе си, изживява се тежко, преодолява се трудно. Човек не може да достигне пълния си потенциал, от което губещи са всички. Затова, за мен това е много важна тема, която следя. Така намерих и УНИЦЕФ.

– Казвате, че самият Вие сте имали в детството си подобни преживявания.

– Да, насилието съм го срещал във всички етапи на живота си, то е навсякъде. Но училището и детската градина са места, на които трябва да се ходи всеки ден. И ако агресията съществува там, това се превръща в огромен проблем. Никога няма да забравя другарката Петрова, която още от първи клас раздаваше възпитателни шамари. След трети клас обаче шамарите вече не бяха само от учителите, а се разменяха и между учениците. По-силните си имаха територии, по-слабите гледаха да не им се пречкат, като в джунглата е. Да ти извият ръката, да ти ударят един зад врата беше нещо нормално. Няма на кого да се оплачеш! 

По-скоро всяко дете си намираше начин да оцелее. Аз гледах да не се бъркам на по-силните, ако нещо искат − да го направя и да стоя настрани. Изтърпявах всякакви обиди, стараех се да не им обръщам внимание и се опитвах да уча. Но това те потиска, товари те. Към края на гимназията вече бях голям и реших, че ще се боря, няма да стоя настрани. Започнах да тренирам, станах силен. В един момент се сбих с тези, които тогава ме обиждаха, и проблемът приключи. Но беше травмиращо за мен.

– Мислите ли, че това се е отразило на развитието Ви по някакъв начин?

– Да, но осъзнах колко всъщност ми е попречило едва след като отидох в Щатите, първо като студент в университета в Бъфало, а после останах и като работещ. Общувах с много хора и с техните деца, и непрекъснато правех паралел по какъв път съм минал аз и как израстват те. Видях разликата! Там в децата няма страх, те не взимат решения, базирани на него. Докато аз го правех, доста дълго време. Насилието и страхът, който то поражда, пречат − да си по-добър в училище, да си планираш правилно живота. Това е товар, с който вместо да мислиш за бъдещето си, ти гледаш как да се спасиш. Резултатът е огромна загуба на ресурс, време и усилия да се справяш с проблема. Да се учим да оцеляваме на този етап от развитието на обществото е нещо, което би трябвало да е на заден план. Една личност се развива максимално, когато е спокойна, а не когато е потисната и се страхува.

– Вие имате две деца – едното е в детската градина, а другото е вече ученик. Как се справят?

– Тъй като съм чувствителен на тази тема, още в началото приказвах с тях да са спокойни, да ми споделят, всеки ден говорех с тях и ги насърчавах да ми кажат, ако имат проблем. Преди да запиша големия ми син в първи клас, разговарях с директорите на поне десетина училища, за да избера това с най-голяма осъзнатост по отношение на темата за насилието. И сме доволни. Имахме един проблем, в който детето ми беше ударено, а според госпожата учениците си играели на "прескочи кобила". Когато попитах сина ми какво става, той сподели, че не било игра, ами съученикът му скочил на врата да го души и тормози. Учителката веднага реагира, говори с родителите, говори с детето. След известно време пак същото дете му разряза чантата. Пак имаше разговори с родителите, като възпитателна мярка му купиха и нова чанта и така проблемът приключи. Тоест, много е важно подобни ситуации да се разрешават още в зародиш и ръководството да покаже, че те не се допускат, защото могат да доведат до сериозни последствия.

Ако ги пренебрегнеш, насилието е като спирала, то се захранва от такива случаи. Когато има един, който вижда, че е безнаказан и си прави каквото си иска,  обикновено други четири-пет го следват. Така ефектът става лавинообразен.

– Кои са най-важните ценности, в които Вие възпитавате децата си?

– Опитваме се да им създадем желание да учат и да са наясно, че колкото повече знаят, толкова по-добър живот ще имат. Другото е да не се страхуват и да могат свободно да изразяват мнението си. Да не се предават, ако нещо неприятно им се случи, да не страдат, а да се борят. Да са добри с другите, да бъдат толерантни.

– Вие как се чувствате, когато дарявате и  помагате на важни проблеми да се разрешат?

– Пълноценен! Това е градацията на нуждите на човека. Когато задоволиш основните си потребности − храна, дрехи, подслон, образование, реализация, семейство и деца − вече имаш нужда да помогнеш на обществото, искаш да си в полза на другите. Аз мисля, че съм в тази фаза на живота си. Вълнува ме възможността хора, които реално биха минали по моя път, благодарение и на моята помощ да могат в бъдеще да постигнат едно по-високо ниво в своето развитие.

– Защо решихте да подкрепите точно УНИЦЕФ?

– УНИЦЕФ е име, което е познато и в България, и по света. Работи с големи институции, пред които се ползва с доверие. Това, че си партнирате с Министерството на образованието, за мен е плюс, защото без неговото участие няма как нещо да се промени. Има и други, по-малки организации, но те работят, да речем, в няколко училища, правят някакъв малък проект. А за да се промени нещо в системата, трябва да са ангажирани и институциите. Наскоро видях и опцията за регулярни месечни дарения, която е много добра, дори и сумата да е малка. Така организацията може да си планира ресурсите и бъдещата дейност и да достигне до повече деца в нужда.

– Какво послание бихте отправили към хората, които  искат да подкрепят каузата на УНИЦЕФ?

– Обикновено по един проблем работят няколко организации, но те имат различен успех. Затова трябва да се доверят на тази, която показва резултати. Аз мисля, че в България все повече хора имат потребност да помагат за развитието на обществото. Където и да съм работил, всеки около мен е давал за благотворителност. Регулярно по-малко, но веднъж или два пъти в годината със сигурност.

– Важно е хората да даряват и да подкрепят каузите, които са важни за тях.

– Относно моята, знам, че да се променят ценностите на обществото е много дълга битка. Затова за мен е важно на местата, където растат и учат нашите деца, да има механизми, по които ръководството да се справя с подобни проблеми, когато те изникнат. Важно е тези деца, които са обект на насилие и това им тежи, да знаят как и къде могат да се защитят. Да имат път. Защото аз нямах.

 

Помогнете да спрем насилието в училище! Дарете онлайн на dari.unicef.bgВижте повече за 3-годишната програмна интервенция на УНИЦЕФ.