Панчо – Ди Джеят, който обича да прави хората щастливи

Една вдъхновяваща история, разказана в рамките на кампанията на УНИЦЕФ „С очи за всички“, подкрепена от NOVA и Нетинфо

УНИЦЕФ
Панчо Карамански
UNICEF Bulgaria/2019
18 Ноември 2019

„Имам страхотна приятелка, страхотно семейство, професия, която обичам, пътувам често, няма нещо, което да ми липсва и затова не ми се налага да се замислям колко щастлив съм и дали съм щастлив“. Това казва за себе си Панчо Карамански, на 28 години от Пловдив, който от около 15 години е в музикалната сфера, работи като Ди Джей и музикален продуцент. И все пак определя себе си като щастлив човек.

Историята на Панчо е втората, която NOVA и Нетинфо разказват, в рамките на подкрепената от двете медии кампания на УНИЦЕФ С очи за всички", посветена на децата и младежите с различни способности.

Панчо се ражда с увредено зрение, а след инцидент в училище загубва зрението си напълно. „Когато загубих зрението си, открих Ди Джейството и се увлякох от тази професия, това определи целия ми живот“, разказва младият мъж. Първо започнал да пуска музика по клубове и партита, а после се научил да прави и собствена музика. След време Панчо решил да научи и други младежи с увредено зрение как да правят това, което той умее най-добре - да създава музика и да радва с нея хората. „Един от тях стана по-добър и от мен в някои неща. Когато осъзнах, че аз съм му дал началото, а той е станал толкова добър...няма равно на това усещане“, спомня си той.

 

UNICEF Bulgaria/2019

Мечтите му за бъдещето също са свързани с работата и желание за повече реализация не само в България. „Несравнимо е, не мога да намеря нещо, което да ме кара да се чувствам по-жив и повече себе си, отколкото когато пускам музика за много хора, отпускат целия стрес и се чувстват щастливи“, разказва Панчо Карамански.

Той обича също да пътува, да се среща с чужди култури, да опитва различни храни.

Макар да казва, че хората, родени различни, не са с „недостатъци, а всъщност имат предимство“, Панчо смята, че в България обществото е малодушно и не проявява необходимото разбиране. „Често сме неразбрани от обществото, слепотата не е заразна болест“, казва той. „Инфраструктурата и средата, в която живеем, често не е пригодена за нас, не знаеш кога някой е решил нещо да си разкопава, да прави ремонт“, отбелязва още младият мъж.

И допълва, че му се иска хората, когато видят човек с нарушено зрение на улицата, да го попитат просто дали има нужда от помощ, а да не се плашат.