Калинка, която иска да види докъде може да стигне

Нейната вдъхновяваща история в рамките на кампанията „С очи за всички“ разказана от "Вести"

Vesti
Калинка лети с парапланер
Личен архив
02 Декември 2019

„Не се изкарвам от зоната си на комфорт, просто си я разширявам. И колкото повече я разширявам, толкова по-комфортен ми става светът като цяло“. Така обяснява живота си Калинка Асенова на 22 години от София, която за много хора би се видяла като търсач на екстремни усещания – катерач, запален планинар, студент по психология, отскоро и страстен пещерняк. Тя е и момиче със 100 процента загуба на зрение.

Нейната история разказваме в рамките на кампанията на УНИЦЕФ „С очи за всички“. Калинка бе и един от младежите, които разказаха вдъхновяващите си истории в рамките на националния форум, който организацията проведе миналата седмица в НДК.

От малка Калинка е свикнала с предизвикателствата, поставя си ги често и сама, а родителите ѝ, въпреки страховете си, я пускат и не ѝ слагат граници. Но в последната година и половина засилва това и както казва: „Искам да видя докъде мога да стигна“.

Затова Калинка не спира да се предизвиква. След като изкачва връх Мусала, където съпругът ѝ Виктор ѝ предлага брак, в началото на тази година двамата стигат и до Непал. Там изкачват и първия си 5000-метров връх в хималайския масив Анапурна. Сега е почти всеки ден в залата за катерене и има съвсем ясни цели, очаквания „да вдигне нивото“ още и още. „Имам се за катерач, но всъщност не съм, защото тепърва започвам и имам много да уча, искам да излизам повече на скали, да вдигна проходимост, да почна да водя, да свикна да работя с джаджи, да водя по ненаковани маршрути. Влече ме по-скоро алпийската част, алпинизъм, не толкова спортното катерене”, казва момичето. Иска в един момент да може да минава по маршрути, които среща за първи път.

А на въпрос не е ли малко екстремно всичко това, отговаря: „Е екстремно, то да пресичаш улиците със затворени очи, да не е по-малко екстремно“. Разбира се, че е по-комфортно да не го правиш, но е скучно и безсмислено, допълва тя.

Калинка и нейният приятел, заедно с техните кучета-водачи се изкачват по снежна планина
Личен архив

От няколко месеца незрящото момиче има нова страст – пещернячеството. Кара сериозен пещерен курс към клуб “Ъндърграунд”, даващ подробна теоритична и практическа подготовка. „Това вече наистина е откривателство в тъмното, защото никой не знае докъде можем да стигнем. Нещо изключително дори и в световен мащаб. Слепи катерачи има немалко по света, включително и човек, качил седемте континентални първенци. Но слепи пещерняци няма или поне ние нямаме никакви данни за тях“, разказва Калинка.

И не пропуска да благодари многократно на инструктура си Георги Стайчев, който не се е изплашил да поеме предизвикателството да учи нея и съпруга ѝ Виктор, да ги пуска реално в пещери и то по нелеки маршрути. “В днешно време дефицитни са хората, които казват – може до доказване на противното. Всички казват НЕ може до доказване на противното“, смята Калинка. Отбелязва още, че много хора с лекота казват “браво, евала”, но значително по-малко действително вярват в потенциала и са готови да ти дадат шанс, да помислите заедно как да направите нещата, как да постигнете целите. А в началото пък е най-трудно, когато още никой не е видял на какво си способен.

По думите ѝ има и значение дали сам да си вярваш, защото ако сам започнеш да обясняваш как за нищо не ставаш, нищо не си направил, те хората няма как да повярват в теб. Затова и Калинка не спира да повтаря, че първата победа е в главата - да си поставиш цели и да измислиш как да ги постигнеш.

А в отговор на въпрос момичето казва, че намира за грешка поведението на някои родители на деца с увреждания, които ги толерират, не изискват от тях много неща, само заради самите увреждания. “Ако повярваш в детето, без да го натискаш, но да повярваш и не му слагаш някак си бариерите докъде може да стигне, то може да стигне много по-високо и по-далеч, отколкото родителите някога са мислели”, казва Калинка Асенова. Допълва, че много хора с увреждания от деца носят т.нар. заучена безпомощност – “не могат дори да се обслужват сами на 30 години, да си намажат една филия”.

Нейните инструктури дори я карали да намери още хора с увреждания, които да заведе на пещерняческия курс или в залата за катерене, но тя не знае откъде да намери такива. “Те не искат до магазина да отидат сами, как ще ти намеря хора за пещери. Сами си слагат бариери”, разпалва се младата жена.

Калинка изкачва планини със своя партньор, който също е незрящ
Личен архив
Калинка, която иска да види докъде може да стигне
Личен архив

За своята свобода Калинка е благодарна много на родителите си, които почти никога не са ѝ казвали: “До тук си”. Спомня си как за първи път майка й я е пуснала да отиде сама и да си свърши сама някаква работа. Тогава е била на 12 и все е мрънкала, че майка ѝ винаги я води и не я оставя сама. И тогава изведнъж майка ѝ казала – ето, имаш нужда от ново зарядно за лаптопа, отиди на този адрес и си вземи ново. „Хващай бастуна и отивай да си го купиш. Сливи нямаш в устата, бастун имаш в ръката, тръгвай“, казала майка ѝ. Мислех, че ме е оставила, вървяла е през цялото време след мен, което е правила и още дълги години, без аз да знам, казва Калинка.

Според нея това за децата с увредено зрение е най-важната стъпка – да ги пуснат да ходят сами. „То ако не може да излезе един сладолед да си купи, как ще общува нормално с околните“, посочва тя.

Калинка признава, че средата в България наистина не е адаптирана и уредена за хора с увреждания, но нейната нагласа, в нейната глава, както казва, е че една недобра среда те прави по-адаптивен. „Лесно бих се изнесла в Западна Европа, където средата е много по-лесна, по-подготвена за хората с увреждания, където няма да се боря за всяко нещо. Но какво правим, ако изведнъж тази среда изчезне?“, пита тя. Разказва, че в страните от Европа, които е посетила, наистина има много улеснения за незрящи, но в същото време там няма много незрящи хора по улиците, не са толкова активни. "А отиваш в един див Непал, където никой не ти спира за нищо, всички свиркат, мигачи няма, сергии, хора, колела, мотори, кучета...и тамошните слепи дори без куче водач, взели белите пръчки и си се разхождат. Това ми подейства страшно мотивиращо", допълва тя.

Калинка е била на 10 години, когато напълно губи зрението си. Допреди това е виждала частично, можела е да чете например с голяма лупа. Но все пак има визуална представа за света, което сякаш много ѝ помага. Често в разговорите си използва фрази с "виждам", "гледам", "не я ли виждаш тази оранжева ръкохватка", например. "Имам цели месеци, в които забравям, че не виждам и не би трябвало да ги използвам тези фрази", разсмива се младото момиче. Обяснява, че си представя нещата, през цялото време в главата й върви представа какво е около нея, основно въз основа на това, че има като визуална представа за света.

"Беше интересно при един от походите ни, аз си вървя и си изграждам представа за това, какво има около нас. Къде по ехолокация, по това какво съм пипнала, къде по това какво чувам от хората в групата. Виждам зелени поляни, красиви връхчета, езерца. Изведнъж водачът казва: “Ей, егати мъглата падна, не може да се види на 10 метра”. И в този момент се усещам, че и на мен ми пада мъгла и спирам да виждам на повече от 10 метра", разказва през смях Калинка.

Калинка на връх Вихрен, зяаедно с кучето си водач
Личен архив

В момента младото момиче е и четвърти курс студент по “Психология”. Предстоят ѝ изпити и защити. Но въпреки това двамата с Виктор планират за догодина изкачването на поне два петхилядника, като засега пазят в тайна кога и къде. Най-трудната част не е намирането на пари, а на хора. "Лесно е да си намериш туристическа агенция и да те завлекат на върха, но това не е нашият начин. Ние искаме да е истинско, да е чисто, “да е като хората”, не да го правим за туризъм", обяснява Калинка.

В бъдеще пък иска да се занимава с обучение на кучета, служебни, но и общо послушание, защото “все нещо трябва да се яде”. Имаме си и кон, работи ми се с животни, обобщава тя.

Засега не вижда перспектива в това да обучава специално животни за подобни на нейните изживявания – катерене, пещернячество и подобни, макар вече да има много опит, а и това е нещо, което не всеки умее. Но отчита, че просто няма интерес и търсене. "Няма никой, който да драпа да ходи по баирите, за момента сме само ние. Няма нужда да обучавам куче за нещо, за което няма да трябва", коментира тя.

С широка усмивка казва, че може би би могло да има търсене за друг вид специално обучени кучета - "за нарушено социално функциониране". За хора, които са по-слепи и от нея с Виктор - със слушалките на ушите, загледани в телефоните си и изцяло откъснати от обществото и хората около себе си, слепи и глухи дори за елементарно съдействие и помощ.