Елена – „едно обикновено младо момиче, което се стреми да не си поставя бариери“

Прочетете нейното емоционално писмо, написано специално за кампанията на УНИЦЕФ „С очи за всички“

Елена Колева
Ели Колева танцува със своя партньор. Нейното физическо увреждане не й пречи да сбъдва мечтите си
Личен архив

04 Ноември 2019

Здравейте на всички,

Казвам се Елена и съм на 24 години. Искам да Ви разкажа историята на едно малко момиченце... Като всяка една приказка и тази има поука или поне... послание. Как ще го разчете всеки от Вас обаче, зависи от самия него. Настанете се удобно, с чаша кафе или такава пълна с интерес... 😊 Приятно четене!

На 25 януари 1995 година в град Варна се появило на бял свят, два месеца преди опрeделения термин, едно мъничко, недоносено момиченце. Почти веднага след раждането го сложили в кувьоз и уплашили щастливите му родители, че детето... няма да се радва на дълъг живот... Детенцето им било твърде мъничко, за да оцелее... Майка му и баща му го кръстили Елена. Името има магическа сила върху притежателя си. Е, на мен мама и татко ми дали име с гръцкото значение „факел, огън". Не съм много огнена, но съм се научила да се боря. Нека Ви разкажа какво се случило с малката Елена....

На годинка и шест месеца ми поставили диагноза церебрална парализа-неврологично състояние, което блокира нервите ми, отговарящи за самостоятелното ми ходене.

Стреснали родителите ми, че никога няма да съумея да проходя... Започнали всекидневни тренировки и терапия. Първата спирка на моето пътешествие като човек, предстоящ да се развие, е създаденият през 1996 г. център за деца със специални нужди „Карин дом“. Мина много време, откакто последно прекрачих прага, но ще запомня усещането ми: имах чувството, че се прибирам вкъщи. Не играеше такова значение дали имам проблем или не. Терапията някак оставаше назад. Именно тук се запознах с един много важен за мен човек - рехабилитаторката ми. Освен наставник и помощник, в годините тя стана мой доверен приятел. Човек, на когото дължа както уменията и мобилността си, така и силата на характера си. Да, вярно, не съм като всички Вас - спринтиращи и буквално търчащи насам-натам. Да, вярно, не ходя съвсем сама, а с помощно средство и какво от това? Аз също съм човек с мечти, желания и цели, научил се да надскача лимитите си.

Няма да съм честна сама към себе си, а какво остава към Вас, ако кажа, че никога не съм се чудила какво би било, ако нямах физически проблем. Дори понякога все още свиквам. Но е факт, че това цял живот ще е част от мен и не мога да го променя.

Затова се опитвам да взема най-доброто, което може да ми даде. Някои от Вас сигурно ще се чудят какво ли имам предвид. Какво му е доброто на това да си физически зависим? Не съм физически зависима от никого. Справям се абсолютно сама с всичко.

Един от най-важните уроци в живота получих именно благодарение на ситуацията си: възможността да отсявам правилните хора. Всеки мисли различно и приема нещата по свой си начин, нормално е. Но и много хора съдят прибързано, преди да опознаят човека. Твърде често ми се случва да ми сложат етикет предварително. Когато впоследствие спомена, че танцувам спортни танци от години дори и само като хоби, получавам опулен поглед насреща: 

Ели Колева позира за снимка с патерицата си, която не й пречи да танцува
Личен архив

„Ама ти… как?“ Усмихвам се и смигвам: „Ей тъй, с желание и силна воля!“ Да, правилно прочетохте. Танцьор съм. Разбира се, не перфектен, но това е хоби, което винаги много ме зарежда!

Има нещо вярно в това, което казват близките ми за мен. Била съм творческа личност. Мен ако питате, увличам се по езиците. Навремето говорех полски, но сега съм се спряла основно на немския. Завърших първа езикова гимназия с немски през 2014 година. После записах бакалавър Немска филология във Виенския университет, но три години по-късно осъзнах, че филологията не е моята специалност, колкото и да обичам да пиша. Накара ме да бъда праволинейна, пък аз съм доста хаотичен и емоционален човек. Несъвместимо малко, нали? Много обичам Виена и ценя периода, който прекарах там - за първи път се изнесох от вкъщи, взех живота си сама в ръце, осъзнах, че мога да разчитам на себе си. Защо се върнах в България има своите причини, но засега не съжалявам. В момента работя като Консултант обслужване на клиенти с немски и се надявам малката почивка да ми помогне да избера правилно какво искам да уча оттук нататък.

Звучи напълно нормално и е, нали? Защо Ви разказах всичко това ли? Върнете се в началото на редовете ми. Споменах, че историята ми има послание… Не съм от хората, които търсят съжаление, дори напротив, мразя да ме съжаляват! Винаги съм държала и продължавам да го правя - имам късмета да водя нормален живот, с любящи родители и приятели, които ме ценят заради мен самата. Не отричам, че съм човек със специфични потребности, но не приемам факта, че невинаги ни приемат като равни на останалите. Все повече и повече се работи за правилна интеграция, за по-голяма достъпност. Стъпки към подобряване на ситуацията има, съгласна съм. Мисля обаче, че

ние - хората с някакъв вид „увреждане“ също сме достатъчно силни и смели да бъдем равни с всички.

Къде се корени основният проблем ли? Във възприемането на отделния човек. Все ми се случва да попадна на някого, който чувайки част от историята ми, казва: „О, браво, толкова много си постигнала!“ Не е много, нормално е за всеки един. Всеки от Вас е бил в масово училище, в масова гимназия, в държавен и елитен университет или работи, нали? Тогава защо за мен или за останалите хора като мен да е различно?

Ето къде е бариерата. Бариерата в разбирането.

Не е нормално, нито редно да се крием или да има срамуващи се, че са приятели с нас. Но… вероятно ги има. А как се справям аз с нещо подобно? Трудно. Не всеки ден имам сили да събарям бариерите на хората около мен, за да ги накарам да ме приемат, но го правя. Да ги подтикна да ме погледнат като нормален човек, какъвто и съм. И все пак, каквато и да е ситуацията, от нас и от нашите хоризонти зависи да я приемем и да се справим с нея!

Ние сами определяме каква ще е посоката на живота ни. Аз съм си аз - едно обикновено младо момиче, което се стреми да не си поставя бариери. Сега се чудя… вие можете ли да разбиете Вашите?! 

Поздрави,
Елена Колева