Детство

Разказът е на Росиана Маринова - полуфиналист в конкурса за младежи на УНИЦЕФ "Отвъд усмивките. Как си всъщност?"

Росиана Маринова
Аз имам само една кукла
UNICEF Bulgaria/2021
04 Май 2022

Беше хладна утрин. Събудих се рано, обвързана от странно влечение. Още щом закусих, приготвих чантата си, обвих шала около врата си, облякох се с най-дебелите си дрехи и излязох. Потеглих към близкия парк, който посещавах като дете. Обичах да се връщам там, особено когато детето в мен не успява да се справи със света на възрастни, който беше спуснал черните си пипала над мен и ме притискаше от всяка страна.

Когато завих зад ъгъла на уличката, пред мен се откри картина на зелени поляни и много детски катерушки. Тъжното беше, че във всяка една от тях виждах носталгията, която понякога успяваше да ме разяде. Човек не бива никога да живее в миналото. Обаче аз така и не успях да се преборя с неговата сянка. А може би  избягването на настоящето беше просто едно оправдание за това, че сама не успях да си дам любовта, която съм искала да получа винаги.

Направих няколко обиколки около спомените си, след което седнах любимата си пейка. Погледнах небето. Беше тъмно и едновременно с това толкова светло, очарователно и приветливо. Беше там да ми покаже, че има нещо над мен, че аз и моите проблеми сме само една малка частица от всичко онова, което се намираше под него. Черният облак, който беше се настанил върху небосвода като неканен гост, постепенно се отмести и проправи път на няколко лъча светлина. Въздъхнах дълбоко. Слънчевите лъчи се разтлаха по тялото ми и усетих спокойствие. Почувствах се жива. Извадих книга и започнах да чета, но не след дълго увлечението ми бе прекъснато от състоящ се наблизо детски футболен мач. Огледах се и си спомних колко прекрасно е да бъдеш дете.

На няколко метра от мен, върху полянката, стоеше малко момиченце.

Беше облечено с протъркано зелено балтонче, вълнена сива шапчица и панталонки от много дебел плат. Момичето седеше на полянката, впило поглед в играчката си. Усмихнах се. Явно има още деца, които не се забавляват с електрически устройства. Явно този физически, истински свят все още не беше отхвърлен тотално от дигиталния.

Момиченцето беше така вглъбено в играта си, че дори не забеляза как една футболна топка замалко не я уцели. Прииска ми се и аз да можех да се откъсна от света дотолкова, че да забравя всичко наоколо. Просто да вляза във вълшебния свят на детската игра и да изчезна там. Да не съществува друга реалност за мен. Да съм сама и самодостатъчна. Продължавах да наблюдавам момичето, като то, с механични движения, малко изморено, не спираше играта си. Като че ли ме озари някаква мисъл. Изведнъж станах от пейката и се доближих до поляната.

- Здравей. – почти изстрелях аз, без въобще да знам какво точно правя.

Момичето продължаваше да гледа надолу.

 - Сама ли си тук? – попитах, с някаква смътна надежда да завържа разговор. Не получих отговор. Стоях и чаках нещо да се случи и тишината ме притесняваше. Да не би да го е страх от мен? Щеше да побегне. Да не ѝ позволяват да говори с непознати? Всичко беше възможно.

- Искаш ли да играем заедно? – това беше моят последен опит да достигна до него. След това щях да си тръгна. Стоях и наблюдавах. Изминаха десет секунди, след което момичето вдигна погледа си. Погледна пред себе си, но сякаш не видя нищо. Погледна пак надолу към играчката си и я остави на поляната.

- Аз имам само една кукла. – чух да казва най-сетне.

- Няма проблем, ще се редуваме. – направих плах опит да се усмихна, за да покажа, че всъщност имам добри намерения.

Момичето извърна главата си и впи малките си детски очи точно в моите. Нищо и никога не ме бе пронизвало така. Тези две кръгли вселени бяха изпълнени с недоумение и като че ли не вярваха в нищо. Не бях  виждала по-смътен и уморен поглед. Гледаше напред, а сякаш не искаше да види нищо. В тях имаше само умора и писък на отчаяние, изразен в сивотата им. С много плахо движение, гледайки също тъй изтощено, момичето ми подаде куклата.

- Явно е твой ред. – едвам излязоха някакви думички от малките ѝ устни. Поех в ръката си това много странно подобие на играчка. Изненада ме колко креативност имаше в нея. Играчката беше направена собственоръчно. Скалъпена с подръчни материали, играчката приличаше на кукла с руса коса. Няколко пръчки, слепени с тиксо, оформящи тялото на куклата, малко памук, за да се изработи лице, слама, която представляваше косата, нарисувани с флумастер устни и черен пипер за очи. Имаше нещо зловещо в тази кукла и момичето като че ли изпита срам от това, че вместо да си играя с куклата, вперих толкова учудващи очи в нея за известно време. Момичето я грабна от ръката ми внезапно и понечи да си тръгне.

- Изчакай, нека поиграем. – почти извиках аз, осъзнавайки, че съм загубила доверието му.

- На теб не ти харесва тази кукла, а аз нямам други. – побиваха ме тръпки от това отчаяние, което лъхаше от детето.

– Мама все отказва да ми купи. Казва, че нямаме пари. – говореше толкова измъчено, все едно му трябваха много сили, за да извади някакви думи от устата си, поемаше си въздух преди всяка дума.
На няколко пъти се опита да започне ново изречение, но като че ли нещо го препъваше, сякаш това, което искаше да изстреля, го отчайваше още повече. Аз стоях неподвижна и не знаех какво да направя, нито какво да кажа, чувствах се скована. То стоеше и продължаваше да ме реже с поглед, а аз се чувствах все едно бях хлапе и чаках всеки момент да ме набият за белята, която съм свършила.

- Не знаеш ли, в момента е пандемия. – момичето проговори все едно бе изживяло триста живота.

- Ти знаеш ли какво е пандемия? – попитах машинално.

Знам само, че е нещо, което ти взима всичко, което обичаш. – от тези думи ми се сви сърцето.

- Какво ти взе на теб? – за момент потръпнах, не знаех дали трябва да питам, но въпреки това го направих.

- Откакто е така, вече нещата, които обичам, останаха все по-малко. Просто другите си тръгват. Мама продаде всичките ми кукли, защото няма парички вече. Каза ми, че в момента не може да ходи на работа, но скоро всичко ще е наред. Затова нямам друга кукла. – умълча се, погледна надолу към куклата си и отново заговори. - Обичах и кашкавал, но от месеци не съм яла. Бил скъп и мама няма с какво да го купи. – направи пауза, за да помилва куклата си -  Преди тази пандемия играех постоянно в къщата при баба, там имах играчки и животни. Сега не ми дават да ходя при баба, защото било опасно за нея. Веднъж мама ми даде телефона да говоря с нея и  тогава баба ми каза, че според нея е по-опасно да не вижда своята внучка, отколкото да се зарази с някаква болест.

Не разбрах за какво говори, но чух, че се разплака. – стоях с насълзени очи и се опитвах да не рухна пред него,  докато момиченцето редеше, все така отчаяно и безжизнено.

- Един ден взеха тати с една кола. Закараха го в болницата. И повече не го видях. Мама казва, че ще се върне, но вече спрях да ѝ вярвам. Само понякога я чувам как плаче и вика някакви странни неща. Мисля, че и тя знае, че той няма да се върне, но се опитва да лъже. Тя винаги се опитва да лъже, когато нещо не е наред. Май всички лъжем, когато нещо не е наред. И аз правя така. Всяка вечер, преди да заспим, аз казвам на куклата ми, че щом утре се събудим, всичко това ще бъде сън – тя ще има други приятели кукли, ще ядем кашкавал, ще ходим на гости на баба и тати ще се върне. Но всяка вечер я лъжа. Или пък просто не спираме да сънуваме. – момичето вдигна изтощените си очи от куклата. В тях нямаше и помен от емоция. Само дълбоко чувство на страдание.

Исках да извикам. Стоях на поляната, стисках зъби и се опитвах да не потъна в земята. Едно малко същество беше закопало мен и моите проблеми вдън земя. И едва ли щях да успея да ги изровя някога отново. Исках да блъскам и да ритам. Да питам. Да получа отговор, защо, защо, защо. Защо животът е толкова несправедлив и защо мъката се разстила така обилно и обхваща целия свят. Дори и най-уязвимите, най-нежните и най-невинните създания…

Момичето хвана куклата си, изправи се, обърна гръб и си замина.

Не го спрях, то имаше своята болка, от която може би никога нямаше да се отърве. Коя съм аз да се опитвам да се меся в нея. Просто обикновен възрастен, който си мисли, че знае всичко за живота и че познава неговите мъки. Не го видях повече, минаха месеци, откакто пандемията продължава, но от детето в парка не открих и следа. Може би нямаше и да открия. Но въпреки това, живея с надежда. А в шкафа ми още стои една кукла барби,  в случай че се срещнем някога отново.