Всички права за всяко дете: Мария Александрова, български застъпник за приобщаващо образование

Как една ученичка промени правилата на престижен изпит

Анджела Хоук
Мария Александрова младежки застъпник за приобщаващо образование
UNICEF/UN0334713/Nabrdalik VII

04 Ноември 2019

Тази история е част от специална поредица на Регионалния офис на УНИЦЕФ за Европа и Централна Азия, посветена на млади застъпници, които използват своя глас, за да защитават и насърчават правата на други млади хора, с което отбелязваме 30-ата годишнина на Конвенцията за правата на детето

Някои хора приемат образованието за даденост просто защото са го получили наготово. Но за хора като мен – и не само мен – образованието е право, за което си струва да се борим.“

Мария Александрова, на 18 години, описва себе си като „нърд“, музикален ентусиаст и милениал, съвсем като всеки друг. „Правя същите неща като нормалните тийнейджъри“, допълва тя.

Отказвайки да бъде определяна или ограничавана от церебралната си парализа, Мария е мощен застъпник за приобщаващо образование за всяко дете и младеж в България и извън нея. Благодарение на упоритостта си тя стана първият млад човек с увреждания в България, който издържа престижния изпит на Кеймбридж по английски език и проправи пътя, който да следват други деца и младежи в нейното състояние. 

Мария говори перфектно английски, но тъй като движи ръцете си по-бавно от връстниците си, за нея е било по-трудно да положи изпита в ограниченото време, определено за него. Благодарение на застъпническата ѝ дейност местният изпитен център се съгласява да промени продължителността на изпита и ѝ позволи да използва компютър, като по този начин ѝ дава равен шанс да получи този престижен езиков сертификат.

„Наистина срещнахме съпротива“, казва тя. „Обсъждахме нещата в продължение на 2–3 месеца, имаше различни варианти как да се явя на изпита. Единствената разлика е при писмения компонент на изпита – беше решено да използвам компютър вместо листи. Аз станах първият човек с такъв тип увреждане, който е положил изпита.“

Тези промени проправят пътя за други юноши с физически увреждания да се явят на изпита и да го издържат, като по този начин повишат шансовете си да влязат в университет, да си намерят работа и да живеят независим живот.

 

Сертификат на Мария Лександров от Кеймбридж
UNICEF/UN0338698/Nabrdalik VII
Сертификатът на Мария, удостоверяващ високо ниво на владеене на английски език от университета Кеймбридж.
Мария Александрова и нейната най-дора приятелка са в училище заедно
UNICEF/UN0338737/Nabrdalik VII
Мария Александрова и нейната най-добра приятелка, Ванеса Георгиева.

Двигател на положителна промяна в България

Това е само последната от много битки, които Мария е водила – и спечелила – в страна, в която близо 14 000 деца с увреждания са извън училище и детска градина.

Твърде често в България хората, живеещи с увреждания, се срещат със стигма и дискриминация, защото обществото се фокусира върху това, което те не могат да правят, вместо върху потенциала и възможностите им.

Отначало ме възпитаваха с идеята, че не се различавам от другите“, спомня си тя. „Но докато растях, започнах да забелязвам различното отношение на хората. Примери за дискриминация: „Защо изглежда толкова различно?“, „Защо е толкова страшна?“

Мария е била отхвърлена от три училища, докато намери настоящото си училище – „Козма Тричков“ – нейната четвърта и последна възможност. Тук тя най-сетне намира подкрепа. Мария казва, че отношенията ѝ със съучениците ѝ са по-добри, отколкото във всичките ѝ предишни училища, и тя започва да съдейства за промяна на нагласите в собственото си училище и в общността.

Мария Александрова се усмихва, докато пие кафе с приятели - тя е отгледана с идеята, че не е по-различна от всички останали деца
UNICEF/UN0338739/Nabrdalik VII

"Отначало ме възпитаваха с идеята, че не се различавам от другите"

„Децата често са свеждани само до „бъдещето на страната ни“, казва тя. „Но те не се насърчават истински и тяхната гледна точка не се чува. А всъщност именно ние сме хората, изправени пред тези проблеми. И ако ние не говорим за това, кой друг ще го направи?“

Нейният град, Враца, остава изключително недостъпен за хората в инвалидни колички. Тя дори не може да отиде на кино, тъй като трябва да изкачи два етажа по стълбите. Майката на Мария все още трябва да я носи винаги, когато са изправени пред стъпала, което отслабва нейната независимост. Решена да живее собствения си живот, Мария се съмнява, че ще може да си намери работа в България, освен ако нагласите, инфраструктурата, образованието и пазарът на труда не се променят радикално.

„Искам да уча в чужбина, защото ми се струва, че там, откъдето съм, няма възможности за кариера за хора като мен“, казва тя. „Изпитът на Кеймбридж беше важен за мен най-вече защото този сертификат показва, че притежавам това равнище на владеене на английски език.

Ако имаш стремежа да постигнеш нещо, нищо не е невъзможно.

"Бих обърнала света наопаки, само и само да мога да се явя на такъв вид изпит“, допълва Мария.

Гледайки към бъдещето, Мария иска да стане музикален продуцент и се интересува от видео-продуцентство и мултимедии.